Роден съм в гр. Калофер на 8 януари 1848 година. Баща ми беше учител, а майка ми ни учеше на песни и ни разкaзваше легенди за хайдути. Никога не ме е било страх. Винаги и през целия ми живот съм се борил за свобода: ”само онзи които е свободен, само той може да се нарече човек в пълния смисъл на думата” (в.”Знаме”, бр.23, 26 юни 1875 г.).
През 1867 г. пристигнах в Румъния. Живеех заедно с Хаджи Димитър, Панайот Хитов, Стефан Караджа и други… Не се чувствах добре. Даже и да съм си мечтал да дойда тук, аз нямах никакви средства. Дори няколко месеца живяхме с Васил Левски в една изоставена мелница. През цялото това време си мечтаех да съм си в България и да се бия за нейната свобода. Опитвах се да си намеря работа, но това се оказа много трудно. Щом намерех работа няколко месеца по-късно ме уволняваха. Най-после намерих работа във вестник “Свобода”, преименуван по- късно като “Независимост”. По това време написах и някои мои стихотворения: за Хаджи Димитър - който никoй не искаше да повярва, че е мъртъв - “Борба”, “В механата”, “Моята молитва”. Във всичко, което правех - и работата, и стихотворенията - аз се биех за справедливост и свободата на България. По-късно успях най-после да намеря работа като учител в българското училище в Букурещ. Там се срещнах с бъдещата ми съпруга Венета Везирева.
През 1874 година се включих още по-активно в Българския Революционен Централен Комитет. Бях избран за един от петимата членове на комитета, а по-късно станах и негов секретар. Много се борих и много се разочаровах от моите съратници.
Някои хора предадоха идеята.
Научих за избухването на Априлското въстание, и въпреки че жена ми Венета току-що беше родила дъщеря ни Иванка, едва ден преди това, на 14 април, аз поисках да оглавя четата, която щеше влезе в България, за да освободи Врачанския окръг. На 16 май 1867 г. се качих заедно с част от моите четници на австро-унгарския кораб “Радецки”. Преди това изпратих последните си писма на най-скъпите ми хора – Венета и Иванка. На 17 май слязохме на българския бряг в Козлудуй и целунахме родната земя.
От Козлудуй на път към Враца, обратнo на моите очаквания, никoй от селата не се присъедини към нас. Имахме няколко сражения с черкези. Прикрихме се на височината Милин Камък, където се сражавахме с мнoгoбройна османска войска и башибозук. През нощта успяхме да се изтеглим към Стара планина и стигнахме до местността Вола. Там през нощта бяхме открити и атакувани от турци. На 20 май привечер, след сражението, един куршум ме прониза и аз умрях на място!
И такъв беше краят на живота на Христо Ботев - моят живот. Аз дадох живота си за свободата, защото за мен, за Вaсил Левски и за всички революционери, тя е по-скъпа дори от живота и заслужава тази жертва.
На 2 юни днес българите отдават почит на всички нас - на връх Околчитца, във Враца, и на други места - за това, че ние паднахме в битката за свободата на България.
Adrian Corel (12 y.)
School “Cyril and Methodius”, Paris
