Течеше вторият час от срещата и Ронивар почваше да се изнервя. Така беше винаги като наближеше Белтейн – събираха се друидите от северната гора, сядаха на огромната кръгла пластмасова маса (рециклирана, естествено) купена от ИКЕА за 29,99 и докато едната половина се караше, другата половина спеше, пиеше специална безалкохолна бира Гвинкес и играеше пасианс на Правец 16. Ронивар беше избухлив човек, но днес беше решил, че трябва да се направи нещо по случай Белтейн. Той не викаше, но и не пиеше Гвинкес. Изслушваше какво казват другите с целта накрая на срещата да каже каквото иска да каже. Обаче не беше минало и половината време, а главата вече го болеше, брадичката му бе запулсирала от постоянното подръпване на брадата, краката му бяха изтръпнали и умираше от жега в тези одежди. Крайно време беше да направи нещо преди толкова да се ядоса, че да тропне с жезълът си по пода и да се появят маргаритки в брадите и косите на другите друиди. Изправи се и всички разговори секнаха, понеже високата му фигура и бялата брада бяха привлекли вниманието. По-младите друидчета се подсмихнаха един на друг и си зашушукаха, но Ронивар ги погледна с леден поглед и разговорите секнаха.
–Приятели друиди… – започна той, но се умълча, помисли и пак започна – Всъщност не. Не сте ми приятели. Ако можех да ви избягвам до края на живота си това щях да правя, но не мога, за съжаление. Да поговорим малко за това за което сме се събрали, а не за това кой къде си е простирал чорапите през изминалата година и защо Ефмарил краде от интернета на Бун. Млъкна, за да попият думите му и продължи. -Белтейн е най-важният празник за нас, друидите. На този ден хората идват при нас заедно със семействата и добитъка си на хълма да прескочат огъня, за да са здрави и късметливи през годината, но с всяка година стават все по-малко. А причината за това сме само и единствено ние. Всяка година се събираме на това място и нищо не правим, всяка година вие спорите и крещите за неща които въобще не са свързани с празника, всяка година празненството е все по-жалко, понеже не се организираме и всъщност се състои защото някой се сеща да дойде. Предлагам тази година да се обединим и да привлечем колкото може повече хора. Щом дойдат, ние ще сме приготвили безопасен лилав друидски огън през който те да могат да минат безпрепятствено заедно със семействата си, а след това ще направим и празненство.
Ронивар огледа залата с тържествуващ поглед, но речта му не бе произвела ефекта който искаше. Друидите почнаха да се мръщят, някой метнаха чаши по него, един дори се осмели да метне обувка. Ронивар беше разочарован. Как не се беше усетил – от тези нищо не ставаше, никой от тях не беше истински стар и мъдър друид, всички те бяха млади и неопитни ленивци които бяха избрали работата само защото от Бюрото по труда даваха безплатни ваучери за ,,Теско‘‘ ако станеш друид. Той беше изпратен тук от Съветът на старейшините. Пратиха го с цел да вкара в ред малко тези идиоти, макар да знаеха, че е безнадежно. Той самият беше един от Старейшините, но това не попречи на председателят да го изрита да свърши черната работа.
Докато го освиркваха се отчая. Какво си беше въобразявал? Те никога нищо не вършеха освен за своя изгода, а това определено изискваше доста работа и те не виждаха полза от него. Излезе от залата, но на вратата се спря, обърна се и тропна с жезълът си по земята. Залата се разтресе, от тавана се посипа прах, в брадите на всички се появиха увехнали рози и всичките бири, води и сокове избухнаха. Друидът се усмихна и напусна залата.
***
Щом се озова в къщата си, Ронивар запали огън. Сложи котлето с пилешката супа да се затопли и закрачи из колибката. Щом те нямаха намерение да му помогнат да разпространи Белтейн сред хората, той щеше сам да направи всичко. Щеше да пусне реклами по телевизията и радиото, щеше да помоли един негов приятел с една малка печатница в Студентски град да му напечати няколко билборда и плакати, щеше да раздаде дори малко от ваучерите си, само и само да дойдат повече хора. Ако всички се бяха събрали заедно щеше да стане невероятно, всеки щеше да викне свой познати и приятели, но се налагаше сам да движи нещата. Супата почна да кипи, затова я свали от огъня и я сипа в глинена купичка. Много беше топла, затова докато я чакаше да изстине премисли последните моменти от срещата и се сети, че почти всички се бяха подсмихвали когато почна да говори, но имаше двама - трима които изведнъж се напрегнаха и се спогледаха тревожно сякаш… сякаш нещо лошо и опасно току що се бе случило.. Трябваше да проучи тези млади друиди.. и дали наистина бяха друиди?
***
Всичко вървеше много добре. Билбордите бяха на ключови места, виждаха се отвякъде, рекламите по радио ,,Веселина‘‘ много се харесваха на всички, тези по телевизията бяха точно след ‘‘Баш Бай Брадър‘‘ ,та всички ги гледаха, а ваучерите ги раздаде на разни бездомници които обещаха да дойдат със сигурност. (Ронивар не беше сигурен, че разбраха каква е целта, понеже няколко му казаха, че ще е приятно да се сгреят на огън, но не им обясни много подробно, да не вземат да се откажат).
Всичко вървеше по план, но все още го безпокоеше случката от срещата с онези млади друиди. Опита се да ги проучи, но те сякаш бяха изчезнали вдън земя. Прати писмо до Съвета, но там му отговориха, че такива друиди няма регистрирани. Не можа да ги намери никъде, разпитваше насам натам, но не ги откри никъде. А защо го безпокояха толкова, някакви зелени момчета със слаба аура… но тези зелени момчета изглеждаха изплашени от това което той каза, а докато всички други бяха намръщени, заспали или отнесени, те бяха седели и бяха слушали внимателно всичко. Ронивар мислеше и мислеше, изпадаше в пристъпи на ярост и забиваше ножа си в стените, масата и пода, разпираше чаршафи и дрехи, дори когато се ядоса много заби друидската тояга в матрака от мемори пяна и го превърна във походно легло, което после се оказа голяма грешка, понеже гърбът почна много да го боли, а космодиска се оказа боклук с който се беше минал и не помагаше. Посъветва се със своите приятели гномчета които живееха в градината му, но сините човечета не можаха да му отговорят, защото бяха твърде притеснени от зачестилите земетресения и котката която ги преследваше напоследък.
Накрая реши, че е пропилял прекалено много време тревожейки се за глупости, и се зае с приготовленията. Не се знаеше кой какво ще донесе, въпреки, че беше помолил хората да донесат по нещо. Живеем във век на стиснати хора, мислеше си той. Преди когато имаше празненство всеки носеше нещо – кой суджуче, кой от на баба прясно изпечената баница, по-щедрите и по бутилчица ракийка, а сега всеки носеше само себе си (заедно със смартфона си, разбира се, и едно зарядно, та да плащаш и голяма сметка за ток после).
Първи Май беше след два дни и Ронивар не можеше да бъде по-доволен от себе си. Беше се справил повече от добре, при това сам самичък. Гордостта струеше от него на талази (някои могат да кажат, че това е просто гаден парфюм, но вие не им обръщайте внимание) и той вече избираше костюма си. Билковите отвари бяха приготвени за тези които искаха да се пречистят, с билки директно от градината на Ронивар, а за тези които искаха да се пречистят по по-забавната процедура имаше достатъчно мезета и от 78 градусовата мездренска ракия. Усмихна се при мисълта колко много хора ще се съберат на този прекрасен празник, за да се забавляват, за да отпразнуват идващото лято, за да са късметливи и здрави през годината… и всичко това организирано само от него! Но целия този труд си беше взел дажбата – под очите му имаше дълбоки виолетови сенки, беше отпаднал и сякаш от цялата околност само в неговата къщурка има земетресения. Когато се опитваше да дремне някой му звънеше, къщата почваше да се тресе от гореспоменатите земетресения, не можеше да заспи, което бе най-абсурдно понеже отчаяно се нуждаеше от сън и, естествено, го болеше гърбът. Сега обаче беше стрил голяма доза мента, глог и валериан и след като се наобядва я изпи и легна да спи. За негово голямо учудване заспа и засънува сладки сънища за предстоящия празник.
***
Когато се събуди беше здраво овързан. Намираше се под земята, а на ръката му имаше огромна подутина на която личеше нещо като ужилване. Беше студено, мрачно и пълно с оръжия. По стените, на стойки, в отворени гардероби, по земята, навсякъде имаше оръжия. А пред него седяха… леприкони! Ронивар толкова се смая, че за малко да се засмее, но се удържа. Придаде най-сериозното си изражение и попита с леден глас:
–Кои сте вие и как смеете да пленявате член на Съветът на Старейшините? Трите малки същества пред него се намръщиха и това по средата отговори:
–Аз се казвам Линч, това тук е Кайл, а този е Колин. Ние сме предводителите на леприконската армия и членовете на КЗУНЛА – обяви гордо гордо човечето и скръсти ръце пред гърдите си. Това много обърка Ронивар, понеже той никога не беше чувал за КЗУНЛА.
–И какво е това КЗУНЛА, ако мога да попитам?
–Комитет За Управление На Леприконската Армия – тутакси отвърна леприкончето на име Кайл – ние сме основателите му и единствените му членове.
-Млъкни Кайл, не издавай тайни на Комитета! – смъмри го Колин.
–Значи сте само вие, така ли? Вие сте Комитета за Управление, но кой управлявате? Не виждам други леприкончета наоколо, само вие и купчини стомана, която определено ви е струвала много! Ронивар вече беше разбрал какво става тук. Тези малки човечета тук бяха онези които се бяха заслушали в него на срещата. Както бе известно на всички, леприконите могат да променят формата си, и очевидно тези се бяха преобразили, за да държат нещата под око, а аурата им беше слаба, защото бе аура на леприкон, не на възрастен друид. -Наша работа си е това къде са всички и колко ни е струвало това! – каза Линч и навири нос предизвикателно.
–То поне да имаше някой друг освен нас – промърмори Кайл и унило подритна един шлем.
–Ще дойдат и други Кайл, не се безпокой, и когато станем много най-сетне ще унищожим Съвета! – отвърна Линч и сложи ръка на рамото на приятеля си.
Ронивар ги съжали. Разбра кои са те и защо са го отвлякли, разбра и защо не беше успял да се наспи.
–Вие сте братята Пади - промълви той – вие сте тези които миналата година прогонихме! Тримата кимнаха заедно, вече тъжни и с отпуснати рамене.
Братята Пади бяха леприкончета родени и отраснали в южната гора, учени. С блестящ ум, те подпомагаха магическото общество постоянно – произвеждаха лекарства, участваха в управлението на магическите същества, спонсорираха Елфските Олимпийски Игри и т.н. Но един ден тримата започнали много опасен експеримент – решили да вземат есенция от дъгата. Дъгата е много сложна субстанция, и много опасна, и никой досега не се беше задълбочавал в изследването й. Но братята Пади се заели с това, но тайно. Добили невероятна информация, и извлекли стотици килограми злато, също така разбрали как да пречистват въздуха, океаните, как да подсилят озоновия слой, въобще как да се оправят всички щети нанесени на Земята от човечеството! Но, цената била прекалено висока… Защото в началото братята Пади били шестима…
Щом в Съветът на Старейшините разбрахме полудяхме. Иззехме всичката информация която бяха събрали и ги прогонихме надалеч, на място без никакви магически същества и без достъп до комуникация. Но златото не намерихме. Всичко се навърза в главата на Ронивар – тези леприкончета бяха останалите братя Пади, които се бяха върнали, за да си отмъстят. Със златото бяха купили оръжия с които да въоръжат несъществуващата си армия и се бяха промъкнали на друидската среща, за да разберат какво планираме за най-важният за нас празник и да го саботират, и като разбрали за намерението на Ронивар се задействали и направили всичко по силите си да го спрат. И ето, че сега го бяха отвлекли, един ден преди Белтейн.
–Защо го правите? Мислите, че като мен ме няма събитието няма да се състои ли? Всичко вече е уредено, момчета. Няма какво да бъде направено. Най-младия, Кайл, го погледна с разочарован вид, с очи, в които напираха сълзи:
–Не може ли да направите нещо господин друид, моля Ви, ние не искахме да навредим на никой, искахме само да видим дъгата отблизо, моля Ви, кажете на другите друиди, че не сме искали да направим нищо лошо, Джими, Лукас и Дилън са от другата страна на дъгата невредими, моля ви само за още един шанс и ние можем да ги върнем и същевременно ще предадем всичките си знания на Съветът, само ни позволете да ги върнем… Ронивар се заинтригува. Това момче казваше, че братята му са живи, а ако това беше истина те бяха несправедливо осъдени. Точно щеше да отговори когато най-големият, Линч избута Кайл и с вид на буреносен облак каза:
–Не ти искаме помощта, старче, и сами можем да се справим. Има и други несправедливо осъдени, и те ще разберат за нас, и ще дойдат при нас. Сами ще си върнем братята, и ти няма как да ни помогнеш.
–Всъщност мога, малки приятелю. Щом братята ви са живи, или поне така твърдите съм убеден, че Съветът ще бъде добър и ще ви позволи да си ги върнете. Няма нужда да се борите с нас, ако това което казвате е така ние ще сме тези които трябва да се извиняват, а и, за да направите това което искате да направите ще ви е нужда друидска помощ – меко каза Ронивар.
Видя как за миг леприкончето се поколеба, но след това гордата осанка в очите му се върна:
–Казах ти вече, нямаме нужда от помощта ти! Престани да вдъхваш празни надежди на братята ми! – в този момент обаче Кайл и Колин пристъпиха до него и започнаха да му шептят нещо в ухото. Линч се намръщи и се отдалечиха настрани, за да поговорят. През това време Ронивар започна да реже въжето с което го бяха вързали с джобното му ноже, което така и не се бяха сетили да вземат. Не беше успял и половината да среже когато се върнаха.
–Приемаме предложението ти. Но, ако се опиташ да ни измамиш, тежко ти и горко! – каза Кайл, а Линч се мръщеше зад него.
Друидът (вече с прибран в джоба нож) отговори:
–Обещавам, че ще бъдете опростени от Съветът на Старейшините, стига да върнете братята си обратно!
Тримата заподскачаха в дива радост, изглеждаха толкова щастливи, че направо не беше за вярване. Около тях полетя нещо което подозрително приличаше на пчела, но беше трудно да се определи, защото беше голяма колкото котка и беше в цветовете на дъгата. Очевидно това го беше ужилило. Трите леприкончета я яхнаха и полетяха към Ронивар, и в последния момент тя се извъртя така, че изключително острото жило разряза въжетата. Друидът стана, взе захвърлената си тояга наблизо и тръгна след пчелата с крещящите върху нея леприкончета по един мрачен тунел, който е изкачваше нагоре. Малко след това излязоха на повърхността.
–Коя дата сме днес? – попита Ронивар.
–30 Април, и слънцето скоро ще залезе. Трябва да побързаме да хванем последните слънчеви лъчи! Хайде, да вървим!
И те тръгнаха. Леприконите водеха и накрая излязоха на една поляна която беше пресечена от буен поток. Линч погледна Ронивар и каза само едно нещо:
–Давай.
Друидът тропна с жезълът си по земята и почти падна на земята от изтощение. Дъжд на едри капки започна да вали на секундата, а Ронивар поседна на един дънер наблизо. Тази магия го беше изтощила. Щом дъждът заваля, дъгата се появи на секундата, а Линч извади малко парченце злато, което сякаш привлече дъгата и тя стана по-плътна. Линч се затича към нея и… скочи вътре! Просто изчезна! Ронивар знаеше, че всичко зависи от него, трябваше да поддържа дъжда докато не се върнат, а той вече беше на ръба на силите си. Но трябваше да издържи. След около двайсетина минути дъгата почна да трепти и се появи лицето на Линч, обляно в пот, а с дясната си ръка дърпаше останалите братя Пади. Щом стъпиха на земята почнаха да танцуват див танц, а Ронивар спря дъждът и се строполи. Опита се да стане, но му причерня и припадна.
***
Събуди се в собственото си легло на сутринта на 1 Май. Беше заобиколен от братята Пади и … Съветът! Председателят - много висок, плешив и с брада дълга до пода заговори:
–Ронивар. Ти беше изпратен в северната гора, за да вкараш в ред младите друиди които нищо не правеха. Ти не успя да направиш това, но определено допринесе за нашата общност. Органзира едно от най-големите тържества по случай Белтейн от години, помогна на трима които бяха осъдени напълно несправедливо да възвърнат честта си и да спасят братята си и направи велика магия която почти ти коства живота. Първо искаме да се извиним на тези мили леприкони за несправедливото ни отношение към тях и, за да докажем, че искрено съжаляваме, им даряваме 6 къщи на плажа, връщаме им лиценза на учени, въстановяваме всичко което сме им отнели и им даваме правото да изследват каквото поискат по дъгата без да се притесняват от нищо. Те доказаха, че са способни.
Линч отвори и затвори уста,но от нея не излезе звук. След това припадна. Останалите леприкони отидоха в краката на председателят и почнаха да се катерят по него, докато всичките не се настаниха на рамото му. Всеки един от тях се изреди да дръпне ухото му лекичко (сред леприконите това се смяташе за много почетен жест) и след това скочиха на земята и се отдръпнаха почтително.
–Второ – продължи председателя видимо развеселен – Ронивар, ти ще можеш да се върнеш при нас, в столицата на изток и да станеш мой ученик, за да бъдеш обучен за бъдещ Председател.
Всички в стаята ахнаха. Това беше голяма чест и не се оказваше на много хора. Но Ронивар само се усмихна и отвърна:
–Голяма чест ми оказвате Председателю, но аз ще откажа. Решил съм да остана тук, при приятелите си, но все пак ще ви помоля за една услуга.
Председателят, видимо стъписан, бързо се окопити и попита:
–И какво искаш, Рониваре, ти, който посмя да откажеш такъв дар ?
Ронивар, вече заливайки се от смях каза на пресекулки:
–Един…нов… матрак.
Цялото помещение се огласи от смях, а председателят се смя най-дълго и най-силно.
След това всички отидоха на хълма на който се проведе тържеството и след като ритуалите бяха изпълнени, три дни яли, пили и се веселили.
Boris Mladenov (15 y.)
School of Bulgarian language “Azbuka”, Dublin
