Това се случило в началото на пролетта. Старите хора разказват, че тогава в природата се пробуждат добрите и лошите сили. В едно село правели голям събор. Младата девойка Ружа тръгнала с майка си и баща си да видят празника. По пътя Ружа ожадняла. Тя рекла на баща си, че ще иде на Змейското кладенче да пийне водица. Бащата казал да не ходи там, защото това кладенче било лошо място. Девойката не послушала съвета на баща си и свила от пътя.Тъкмо Ружа да си пийне вода, един змей се появил изневиделица и я попитал дали иска да стане негова невеста и да бъде много богата. Ружа, щом видяла змея, веднага побягнала надалеч при майка си и баща си, но не им казала нищо за странната случка край кладенеца. На събора било много весело, там всички моми пеели и играели, само Ружа била замислена. След като съборът свършил, Ружа отишла пак при кладенчето. Този път тя казала на змея, че иска да стане богата и ще отиде с него. Така и станало.
Минало известно време, много ли, малко ли, не знам. На Ружа й домъчняло за дома и дружките, и поискала от змея да я пусне да си тръгне. Змеят казал, че ще я пусне само ако някой човек я отведе от богатия палат, който бил и много недостъпен. Ружа дълго мислила как да си помогне. Накрая използвала хитрост и помолила своя верен бял гълъб да извести в селото какво се случва с нея. Докато опасвала бял конец около крачето на птицата, знак, който показвал, че момичето е в беда, Ружа си наранила ръката. Така белият конец се нашарил с червен цвят от нейната кръв. Пуснала гълъба с надеждата, че той ще отнесе на правилното място нейният зов за помощ. Вярната птица отлетяла до родното село на девойката. А там, на площада, се били събрали всички жители на селото, за да празнуват заедно Заговезни.На този празник хората се подготвяли за дългия великденски пост, който предстоял. Веселбата била голяма, свирела музика, виели се хора, трапезите били пълни с най-разнообразни ястия като дъхави хлябове, печени кокошки, баници, вино, подаръци за малките деца.В разгара на празника хората видели белия гълъб и така разбрали, че в тайнствения палат се случва нещо лошо и трябвало да се помогне на младото момиче. Цялото село седнало да мъдрува как да се случи това. Много момци от селото били готови да тръгнат към обиталището на змея. Тогава един старец излязъл напред и рекъл, че всеки трябва да докаже своята смелост и сръчност, преди да бъде избран. Първата проверка трябвало да се случи точно след една седмица, на Сирница. Старецът неслучайно избрал този ден. Празника свързвали с мъдростта на българина, защото в живота на човека освен радости има и много страдания, завист, обиди и злоба. Затова е създаден и обичаят за прошката. На уречения ден малките момчета събрали слама и остатъците от храната на животните, натрупали я на различни места сред селото. Това била подготовката за вечерната забава. Тези веселия наричали „Урале-пунгале“. Вечерта щели да запалят буйни огньове, а младите юнаци да ги прескачат. Който бил най-добър, него щели да изпратят да спаси Ружа. За хората огънят бил един от символите на живота. Знак за топлина на дома, а има ли огън, има и щастие, и берекет. Когато се мръкнало, младите момчета запалили огньовете. Започнала истинска забава, огнени стрели полетели към дворовете на моми и близки с пожелания за здраве и плодородие. Появили се огромните кукери със своите страховити маски от кожа, пера, рога, разноцветни ленти, вълнени конци, причудливи звънци и дървени саби. Хората вярвали, че кукерите ще прогонят лошото, че техните обреди ще им донесат плодородие и богата реколта, че ще помогнат за спасяването на Ружа.Всички смятали, че който юнак прескочи най-високо огъня, той е най-достоен да отиде да спаси девойката. Прескачането започнало, а най-добър бил храбрецът Георги. След тази игра всички се събрали около празничната трапеза. Било ред на младите да поискат прошка от по-възрастните за сторените грешки и неволните обиди. Така хората възпитавали децата си на уважение и преклонение към мъдростта на по-възрастните. Започнала голямата празнична гощавка. Трапезата била богата, с обредни хлябове, яйца, сирене, бяла халва , вино.Малките деца нямали търпение да започне най-забавната част от празника. Това било „хамкането“. На червен вълнен конец прикрепили парче бяла халва и разлюляли конеца в кръг. Така започнало „хамкането“.Всеки се опитвал да „хамне“ от халвата, но без да пипа с ръце. Който пръв я „хамне“, можело да я изяде. Малката сестра на Ружа била победителка в играта този път, а всички повярвали, че това е добър знак. След това запалили долния край на червения вълнен конец. Вярвали, че колкото по-високо изгори конецът, толкова по-високи ще са конопите през годината. Софрата оставили неприбрана до следващата сутрин. Така почитали паметта на своите починали близки. Към края на празника храбрецът Георги отишъл при мъдрия дядо, смирено го помолил за прошка и поискал неговата благословия за трудните дни, които му предстояли. Тогава старецът му казал, че му предстоят още изпитания преди да тръгне. Заръчал му точно след една седмица, на Тодоровден, да отиде на Голяма поляна край селото. Този ден също бил специален за хората. Свързан е с поверието, че Свети Тодор яхнал коня си, за да се яви пред Господ и да измоли плодородно лято.Сред народа Тодоровден е известен като Конски Великден и се празнува главно за здравето на конете. На сутринта младите булки изпекли краваи, разнесли ги по къщите на близки и роднини. При раздаването целували ръка, а роднините им пожелавали дълъг живот, здраве и късмет, и ги дарявали с подаръци. След това, по пладне, всички се събрали на Голяма поляна край селото. Започнало надбягването с коне или, както хората го наричали, „Кушия“. Който бил победител, той щял да спаси Ружа. Отново Георги бил най-бърз в състезанието. Хората вече били сигурни, че той е най-достойният да се справи с трудната задача. За начало на опасното приключение избрали Първи март. Хората вярвали, че с помощта на магически символи могат да омилостивят природата. Един от тези символи е мартеницата - усукани бели и червени вълнени конци. Червеният цвят- цветът на огъня, на кръвта, на живота - се свързва с предпазването или прогонването на тежки болести. Поверието разказва, че той има силата на слънцето и дава жизненост на всяко същество. Извор е на сила и здраве. Белият цвят е цветът на душевната чистота и дълголетието. Рано сутринта най-старта жена в селото завързала мартеници на децата, на момите, на дърветата и на всички животни. Отишла да изпроводи Георги и да му пожелае късмет. Окичила него и чудния му жребец със специално изработени за тях мартенички, а всички селяни му пожелали да се върне жив и здрав с тяхната Ружа. Заръчали му да не сваля мартеничката, докато не види пролетна птица или цъфнало дърво, а когато това се случи - да я сложи под голям камък или да закичи с нея дръвчето.
С Георги тръгнали и страховитите кукери,за да го пазят от злини в дълбоката гора, пълна с диви зверове.Пътуването било дълго и мъчително, но храбрецът успявал да се справи с трудностите, защото с него вървял и тайнственият Лазар. Според старите хора Лазар бил господар на горите и шумаците и помагал на людете да прочистват гората. Затова в ръцете си носел брадва. Много ли, малко ли бродил Георги из горите не знаем, с помощта на своите помощници стигнал до палата на змея. Там, на прозореца на една висока кула, той видял тъжното лице на Ружа. Тя също го съзряла. Зарадвала се, че е пристигнал човек, който да я спаси от затвора. Изтичала бързо при змея и му казала, че е дошъл нейният спасител. Ружа вярвала, че змеят ще удържи на дадената дума и ще я пусне да си отиде. Но не станало точно така. Змеят се разлютил страшно много, казал, че никога няма да я пусне и че ще погуби нейния спасител. През това време, с помощта на Лазар, Георги успял да влезе в палата и да намери Ружа и змея. Разразила се люта битка между двамата. Смелият момък успял да промуши с копието си сърцето на змея и го победил. Когато злодеят издъхнал, огромният палат внезапно изчезнал, птиците в гората запели по-високо и весело, природата сякаш се събудила и съживила. Така било и в родното село на Ружа. Хората забелязали промяната около себе си и разбрали какво се случило. Било Лазаровден, всички вярвали, че тайнственият Лазар също е помогнал за тяхното щастие. Започнали подготовка за голям празник. Това бил празникът на младостта, който идва всяка година с пролетния полъх на Южняка и е очакван от всички. Според народните представи, Лазаровден е празник на нивите, ливадите и горите. Дружките на Ружа били вече сигурни в нейното избавление, затова лазаруването можело да започне и да бъде още по-радостно от предишни години. Лазаруването било свързано със събуждането на природата за нов живот след мразовитите зимни дни и настъпването на пролетта. Лазарували само пораснали девойки. Тяхното участие било важно, защото, за да се омъжат, те първо трябвало да лазаруват. Лазарките играели несключено хоро, което се води от „бояница“, в някои селища наричана „кумица“ или „кръстница“. За такава избрали най-хубавата мома от селото, а тя била и най-добрата дружка на Ружа и най-много страдала за нея. Тя изпълнявала най-важната обредна роля – в дома на Ружа, докато момите пеели и играели в двора на стопаните, тя отишла при стопанката, метнала кърпа на дясното й рамо, и очаквала дарове от нея – бели яйца, сирене, ошав, орехи, брашно, дребни пари. Песните на лазарките били изключително разнообразни – за стопанина, за стопанката, за децата, за победата на Георги и добруването на Ружа, за любовта и за семейството. Пеели и песни, свързани със змея, защото вярвали, че девойката, която е лазарувала и се е кумичила, няма да бъде похитена от змей. Тя била готова да се задоми. След като лазарките обиколили всички къщи в селото, започнало „разкумичването“ – на дървена бухалка всяка лазарка поставила венеца си и всички заедно ги пуснали в течащата вода. Чийто венец бил пръв, то тази лазарка щяла да бъде следващата кумица и да се омъжи първа през годината. В знак на уважение останалите моми трябвало да мълчат в нейно присъствие, чак до Великден и тогава да я дарят с червени яйца. Пръв бил нароченият за Ружа лазарски венец. Празникът продължил и на следващия ден. Било Цветница. Младите жени набрали цветя и върбови клонки и оплели чудни венци, с които закичили себе си и домовете си. Тези венци предпазвали от зло и неплодородие. Така минали тези хубави празници, а хората си спомнили, че трябва да се подготвят и посрещнат Георги и Ружа с голям празник. Всички вярвали, че те ще се завърнат у дома на Великден. През цялата седмица се приготвяли за голямото събитие. Тя била Страстната неделя. Хората пеели само черковни песни, не играели хора и музиката не свирела, почиствали домовете си. Във вторник момите и невестите отишли за „мълчана“ вода. Това било прясна вода, донесена от три извора, и през цялото време докато я носили, не си продумали ни дума. После за здраве измили косите си с „мълчаната“ вода. В сряда децата подготвили боите за яйцата. На Велики четвъртък стопанките на домовете боядисали великденските яйца, а първите две задължително трябвало да са червени. Старите българи тачели четвъртъците като дни против гръм и да не бие град по нивите. Четвъртък бил денят на Перун. Затова българите шарят своите яйца точно в четвъртък. В петък жените приготвили великденските хлябове и кукли. Хлябовете били богато украсени и разнообразни – кръгли, с дупка в средата, елипсовидни или изплетени и украсени с червено яйце. Тези обредни краваи били омесени от омъжени млади, чисти жени, с пшеничено брашно. Брашното пресяли три пъти и по време на втасването на тестото поставили прясно откъсната зеленина - здравец, коприва или стръкче босилек. В събота хората почели паметта на своите починали близки. Прелели с вино и вода, прекадили домовете си, раздали боядисани яйца, варено жито и хляб за душите на своите покойници. Вечерта размотали преждите от мотовилките, за да има повече дъжд и плодородие през годината. И всички били в очакване на следващия ден. Защото било Великден- най-светлият християнски празник - и хората били сигурни, че Ружа и Георги ще се завърнат именно на този ден. Още призори селяните започнали подготовката за празника, запалили свещ, за да измолят здраве и дълголетие, разчупили обредните хлябове, чукнали се с червени яйца. По пладне се задали Ружа и Георги, яхнали красив бял жребец. Радостта била голяма за всички. На мегдана се извило голямо великденско хоро, което продължило чак до вечерта. Из селото тръгнали „буеници“ – 6 или 8 моми за женене. Две от тях играели, а останалите пеели. Тези, които пеели, били облечени с кьрлянки, дълги шити ризи, елечета, с цървули на краката, окичени с венци от свежи цветя. Другите момичета били облечени по-различно – с по-леки ризи, за да играят по-лесно, на главите били с калпаци с цветя и панделки. Целите били окичени с пафти и гривни и създавали вълшебни звуци докато танцували. Великденският празник продължил цели три дни. Хората отправяли благодарствени молитви, пеели, танцували, играели игри и не забравяли да благодарят за всичкото добро, което им се случило. Затова на своя герой Георги те нарекли отделен празник - Гергьовден. Този ден посветили на покровителя на пастирите и овчарите. Сутринта рано хората измили лицето и ръцете си с роса. Момите, накичени със свежи китки, отишли с менците за вода, а после закачили китките си по вратите на домовете и по животните за здраве и плодородие. Угощението на поляната край селото било богато. След това завързали гергьовската люлка, а веселбата край нея била голяма.
Така завършва тази пролетна приказка, но, както всички знаем, тя се повтаря, и повтаря всяка година. Аз си пожелавам да я запомня и да я разказвам на другите, за да я разказват и те, и никога да не се забрави.
Nikola Ivov Dimitrov (13 y.)
School “Dr. Petar Beron”, Prague
