Lazarka
Пъстри, цветни и весели са прoлетните празници за българина, такава, каквато е и душата му. Благодарен човек е той, благодарен на Господа, на природата, на хората.Затова и всеки негов празник е пълен с топлина, сплотеност, дух на съпричастност, усещане за принадлежност към род и дом. Празникът му е огласен от магични песни, чиито мелодии кипват кръвта, a думите им разказват живота – за заветите от вчера и надеждата за утре, за любовта, за храбростта, за земята родна, за майката и уюта на семейното огнище, което го топли…. и в добро,и в зло.
Такъв е българинът, такъв е празникът му. Така е било, така е, така и ще бъде….стига да искаме да помним. И така… представете си, че сме точно тук, на прага – в началото на пролетта и края на зимата или по – точно тогава, когато пролетта се опитва да събуди спящата земя, снежното було е вече поувехтяло и поразкъсано, а слънцето започва да се задържа все по – дълго на ясното небе, напомняйки на уморената зима, че е време да отстъпи.
Представете си, че годината не е 2015, а някъде много, много по–назад, преди повече от сто години…. Представете си малко, китно, дремещо селце - някъде в Балкана. Къщичките са скупчени в няколко махали, комините им пушат, а във въздуха се носи аромат на прясно изпечен хляб, вкусни гозби, баници и сладки пити. Видяхте ли го вече, усетихте ли го?
Представете си,че е неделя, някъде в края на март, а скоро е Великден.
Часът е ранен, а хората ранобудни.Пълнят къщите с радостен глъч, детски смях, моминско нетърпение и шетнята на майките и бабите около огнището.
Денят е празничен, денят е Лазаровден, точно седмица преди Цветница.
А сега открехнете вратата на пълния дом на дядо Георги. Ето го и него – на двора, дето са се събрали със синовете, зетьовете и внуците, момчетата. Прекрачете прага и ще се озовете право в голямата стая с огнището.Ще видите цялото женско войнство на семейството. Баба Стояна начело,а край нея, всяка с нещо заета, шетат двете ѝ дъщери и снахата. Месят вкусни пити, приготвят сладкиши, а на печката вече къкри обяд. Снахата подхваща закачлива песен, а и другите жени се включват с готовност.
Настроението е приповдигнато, атмосферата е задушевна, усещането е за дом и хармония.
В задната стая откриваме малката Стоянка, за нея ни е думата в този разказ. Стоянка е на 14 години и днес тя ще има специална роля в празненството, днес тя ще е лазарка. Сигурно сте чували за тях – все млади моми, такива, на които им предстои да се задомяват, на които всичко в живота им предстои, самите те напомнящи на пролет.
Стоянка е пременена в най-красивата носия, пъстра и свежа, изящно изтъкана, ризата по-бяла от сняг, престилката тясна и дълга, в червени и златни краски, а на краката ѝ се кипрят сръчно оплетени вълнени чорапи с разноцветни ивици. Умила и сплела е косата си в дебела плитка и е покрила главата си с фина забрадка.
Вълнението ѝ е голямо, радостта искрена, защото знае с какво нетърпение тя и нейните дружки са днес очаквани във всеки дом. Ще тръгнат 5-6 моми, всички в най-хубавите си премяни, ще потропат на всяка врата и всяка врата ще бъде отворена за тях.
Ще бъдат посрещани,навсякъде и от всеки, с радост и надежди за здраве, благополучие, плодородие, мир, любов и дълголетие. За това ще разказват и песните на лазарките, които ще огласят днес дворовете и къщите,нивите и цялата планина:
….”Ай Лазаре,Лазаре,
тука са ни казали,
че има мома и момък.
Я момата женете,
я момъка годете”….
Всеки стопанин и неговата челяд, млади и стари, и земята, и животните ще бъдат почетени,ще бъдат благословени. Лазарско хоро ще се извие, дарове ще се даряват от благодарните домакини, живота ще се празнува.
Във всеки дом днес на гости ще дойде надеждата, семействата се сплотяват, традициите ще продължат да живеят.
Вечерта Стоянка и нейните посестрими ще се съберат всички заедно, ще разделят даровете и ще празнуват с песни и хора. От днес нататък,най-младите сред лазарките, вече ще се считат за пораснали.
Денят ще бъде дълъг, но благодатен, с вкуса на събуждащия се нов живот.
Хареса ли Ви?
Отново сме тук и сега, годината е 2015, а ние,чедата на България, сме навсякъде по света. И малкото, китно балканско село ни се струва някак далеч, като стара приказка.
Но където има българи, там я има и нашата Родина, а тая стара приказка оживява с празника…. всеки път.Може би не толкова автентична, доста осъвременена, понякога прочетена с чужд акцент, но я има, надвива времето и оцелява. Чака….и ти да я разкажеш!
(Използвани са снимки на картини на лазарки от българските художнички Симона Котева и Мария Илиева)
Boris Nikolov (14 let)
Škola bulharského jazyka Azbuka, Dublin
